Исляма и мюсюлманите в средновековна България

Предговор

 

 Ако приемем като правилна периодизацията на историята така както ни представя евроцентризма[1], че Средновековието започва през 5 в. и прикл. през 15 в. трябва да посочим че първите материални и исторически следи и знаци на ислямската култура и цивилизация на Балканския п-в, особенно в земите населявани от илиро-албанците, се отнася към началото на този период, в който народите на южните славяни  все още са запазили старите си вярвания. По същото време илирите в руралните зони са в период на силно съпротивление, а тези в градските райони са в процес на бавно гръко-византо-римско похристиянчване. Босненският учен М Хаджияхич, при анализ на тези процеси, заявява : “ Разпространението на Християнството сред южните славяни, или сред по-голямата им част, не е по-рано от това на Исляма”.[2]

            За контактите и коекзистенцията на балканските народи с тези на мюсюлманите допринасят натурално-географски условия на Балканите и илиро-албански територии. Земните и морски трансбалканични пътища с хилядолетия водят до Азия и Африка и обуславят политически, икономически, търговски, военни, а също така и културно-философски връзки и контакти.[3]

            В този конкекст трябва да се разглежда и ислямското присъствие на Балканите и илиро-албански земи.

            Тази тема е разглеждана частично и то в чуждестранната литература, докато в албанската тя е игнорирана изцяло и е недокосната.[4]  Задължително условие е,  научните институции и изследователите в бъдеще да разгледат и анализират Средновековието безпристрастно и освободени от оковите и юдео-християнските, гръко-римски, павлиански, светославски, санстефански и пр. шаблони.

 

I. Произход и прародина на българите, заселването им на Балканите и на илиро-албанските земи.

 

            До момента историческата наука не разролага с точни дани за произхода на българите. Различните тези и хипотези, които се срещат в литературата трябва да се приемат резервирано, защото националните истории поради тенденциозни причини историческите данни ги коментират в съгласие с актуалната национална политика. Въпреки това неутралните историци съдействат да се образува по реална картина.

Световнопризнатия византиолог Г. Острогорски българите ги нарича тюркски народ[5], докато англо-американският историк, N. Malcolm, смята че те са тюркско племе,[6] които до 8-9 в. все още са тюркоговорящи и постепенно започват да се асимилират.[7] Енциклопедия Британика за българите твърди, че те са „ туранска раса с хуно-аварски произход”.[8] И босненският учен А Хукич българите ги нарича тюрко-татарско племе, за да добави, че те са преки наследници на Хуните, които след големи миграции след 5 в. се разделят на две групи: едната група се установява в централна и средна Европа, докато другата – около Волга и притока и Камка. Там те формират Волжска България. По-късно, през 921-922 те приемат исляма. [9]

            Смята се че през 4 в. българите са обитавали земите между Урал и Волга и от 433 г. се разделят на Утигури и Кутигури. Утигурите след около сто години създават силна държава на север от Черно море, но тя бива унищожена от Аварите през 560 г. Но през 582 г. Утигурите отново създават своя държава на река Волга.

            Не разполагаме с точни данни за прародината им, но предполагаме, че трябва да се търси в прародината на самите тюрки.

            Въз основа на „ Рисалету ибн Фадлан”, труд на мюсюлманския пътеписец Ахмед ибн Фазлан, на север от р. Волга ( която той нарича Итл) се намира едноименен град населено ,според него, със славяни, който се нарича Булгар. Така също според него той е покрит почти винаги със сняг и с дървени къщи. Месуди, друг мюсюлмански пътешественик твърди че България е населена с българи и се намира около Черно море.[10]

            Относно времето на населването на българите на Балканите и илиро-албанските земи ими равлимни възгледи. Но ние смятаме, че „българите, като тюркско племе са започнали набезите си на Балканите в края на 5 в., без да оставят по-дълбоки следи.”[11]  Според D`Angely,  от 534 до 562 „ Илирия преживява набезите на славяните, българите и хуните” [12] , тогава, когато след разделянето на Римската империя на две през 395 г. тя е в пределите на Византия. [13]

            Според чешкият изследовател Ф. Дворник, „ славяните, аварите и българите  започват да се населяват на Балканите към края на 6 в.”[14] .Интересно е да се отбележи, че славяните, въпреки своята многочисленост нямат своя войска. Аварите със своите войски подпомагат славяните и им служат като войска. След 580 г., аварите и славяните убивайки, потушавайки в огън и плячкосвайки в продължение на няколко века започват славянизацията на Балканите. Особено бързите набези на аварските, славянските и български орди след 617 г. довеждат до опожаряването на Илирия, Тракия и Епир и те потъват в реки от кръв... Смята се, че като жертва и пленници падат повече от 200 000 души.[15] Относно натурата на тези нашествия на Балканите от страна на аварите, славяните и българите Ф. Дворник пише: „И всички тези символи на християнството редом с много от монументите на християнската култура се изринаха с земята със стъпването на славянски крак на нея. За около един век целият Балкански п-в бе опустошен и опожарен и много от древните и богати градове бяха превърнати в пух и прах.”[16]  След установяването на славяните, аварите и българите на Балканите, населението на Илирия „за един дълъг период се беше дистанцирало от християнството. Безчинствата на завоевателите, палежите и унищожаването на все що беше издигнато над земята направи така че „ християнската организация по онова време (7 в.) вече не съществува”[17] Към края на 7 в., взето от 679 г.нататък, българите, под предводителството на каан Аспарух се откъсват от господството на аварите ( и славяните), но и под натиска на хазарите, преминавайки Дунава се настаняват му Дунава и Солун, тоест на територията на днешна България като печелят независимост от Византия.[18] Да но, поради факта че българите са по-малобройни от славяните българският език започва да се замества от славянския. Този факт се приема и от Н. Малколм, който изтъква, че езикът на българите към края на 9 в. изчезва[19]. И Г. Острогорски споделя мнението че „ населването на тюркския народ на българите на Балканите е от средата на 7 в. и по-нататък. [20]

            В началото на 8 в. славянските преселения на Балканите се прекъсват като причиняват коренни промени в етническата структура на полуострова. Траките, първите жители на Балканите, заедно с илирите[21]  изцяло изчезват за да се формира днешна България.[22] Докато илирските земи силно се стесняват и народите обитаващи земите на днешна Словения, Хърватия, Далмация, Босна, Сърбия, Македония и Черна Гора напълно са асимилирани и славянизирани или изчезват окончателно. [23]

            Частично това асимилиране или изличаване го избягват илиро-албанските земи, за което свидетелстват днешните албанци.[24]

 

 

II. Военни действия на българите и други течения на Балканите и илиро-албански земи

 

А. Военни действия

 

 Заселването на българите на Балканите и в частност на териториите на илиро-албанците се осъществява от аварите, в качеството им на елитни войски, славяните като сериозна маса във войската и българите. Тези нападения започват към края на 5 в. в началото несистематично за да се интензифицират през 6 и 7 в. [25] Към края на века, през 679 г. каан Аспарух българите ги откъсва от аваро-славянска доминация. Въпреки че в началото славяните и българите се различаваха видимо по език[26], вяра и традиции, по-късно тези различия, поради алеанции и други взаимодействия се намаляват значително. Това се вижда ярко във факта, че българите забравят своя език с тюркски произход и приемат славянския.

 Било то с офанзивна цел, било то с дефанзивна и за отбрана, в продължение на няколко века , българите водят кръвопролитни войни с Византия, Унгария, Русия, печенезите и различните местни жители като траките и илиро-албанците. [27]

            По този начин, през 821 до 823 г. българите ги виждаме активни във византийско-арабските войни. [28]

            Българите, с цел разширение на своите територии, идват до източните граници на Илирия. Така също през годините 830-880 г.  българите са изключително агресивни, като всяват страх в завладените земи, които до тогава са били владение на византийската империя. През 851 г. те завладяват централна Македония и южна Албания, като окупират Охрид и Деволи. [29]

            До 850 г. българите завладяват и Косово.[30] А по времето на владичеството на Симеон (управлявал от 893-927 г.) границите на българската държава вече обхващат всичките албански земи.[31] Симеон, възползвайки се от войната срещу арабите в Солун, където се бе стекъл на помощ на Византия за да накажат арабските набези, като награда за помоща си от Византия получава освен Солун и другата част на Македония[32], за  да завладее па- късно, 904 г., Влора и Химара, Бутрин и Никопоя ( Превеза ). По-късно падат и илирският град Антипареа (Берат) и от тук долината на река Вьоса  и др.[33] За този успех на българите допринасят същественно групата на турано-българите на Аспарух, която до това време е разположен на изток на черноморското крайбрежие.[34] През следващите десетилетия падат и Дуръс (1005), Манастир ( 1014 ), Шкодра и др.[35] Това е и зенита на българите в илиро-албанските територии.

 

 

Б. Етнически, мисионерски и еретични течения

 

            Средновековна България, но и илиро-албанските земи, са били кръстопът на различни течения на народи, мисионерски групи и еретични секти.Това са множествени течения[36] , но ние ще се задоволим с изброяването на само няколко от най-ярките примери.

 

  1. Богомилството. – След Симеон, по време на управлението на цар Петър в България се появява сектата на богомилите. Подобно на месаилианите и павликяните те се заселват масово в България и Македония. [37] Смята се че тяхното начало на Балканите се корени в 8 в., когато павликяните от Армения са преместени от Византия в Тракия за да пазят границите от българите.[38] Създател на богомилството е поп Ереми, наречен Богомил, живял през 10 в. Той прокламира манихеистичните дуалистични идеи и нарече себе си добър християнин.[39] Богомилството със своята доктрина се противопоставя на католицизма и православието и е много по-близо до Исляма и монотеизма и. Поради това е преследвано строго от Византия, България и в последствие от Сърбия и др. В търсене на изход богомилите започват своите бродения из илиро-албанските земи за да се установят окончателно в Босна през 12 в.[40] По-късно, през 13 в. богомилството се превръща в официална религия на босненската държава, когато цар Кулин Бани с декрет, разногласията и стълкновенията му римския католицизъм и гръко-византийския ортодоксизъм ги стабилизира с богомилската босненска църква[41], а с идването на османските турци в Босна, босненският народ приема исляма доброоволно и без съпротива, тъй както и албанците.[42]                                                               

            Смятаме че преминаването на богомилите от изток в България и сетне в Сърбия и албанските земи  не е било без намесата на албанците. Също така, освен факта, че богомилската доктрина стои по-близо до исляма отколкото до християнството, те пряко са повлияни от ученията на исляма по време на престоя им в България, в илиро-албанските територии и др., от Саръ Салтък, печенезите, вардариотските турци, мюсюлманите на Панония и др. Това са и част от външните фактори, които допринасят за бързото приемане на Исляма от страна на албанците самаволно и без много сблъсъци по времето но османските турци.[43] 

  1. Печенезите. – Първите търкания му печенезите[44] и българите ги срещаме през 9 в.Тези някалко векови контакти спомагат за упознаването на Исляма от страна на българите, паралелно със знанията, които имат за исляма от предхристиянския им период до 856 г., когато българският каан Борис лично приема християнството и започва масовото покръстване на местното население. Печенезите било то в съюз с българите или пък в битка срещу тях, но в пределите на българската държава за няколко столетия играят важна роля за да предадат на Балканите и илиро-албански земи „ блестящото им арабо-ислямско образование”.[45]
  2. Саръ Салтък.- Появата на Саръ Салтък и неговата мисионерска дейност представлява един от най-важните фактори за разпространението на Исляма сред византийците, българите, унгарците и в илиро-албанските земи през 13 и 14 в. Именно по това време тогавашните европейско-балкански държави предприемат изключителни мерки за заличаването на еретическите учения.[46]

            От Бухара, през Анадола, към 1241 г. Саръ Салтък, заедно с многобройните си последователи се установяват в Добруджа на територията на Румъния и България, която тогава е византийска.[47] От тук Саръ Салтък и многобройните му сподвижници предприемат множество походи в различни посоки. Материалните следи, топоними и множество легенди свидетелстват, че той е бил на мисионерски и военни походи в териториите на Панония, Унгария, Чекия, Словакия, Скопие, Срем, Мачвъ, Босна, Круя, Дуръс, Опоя, Пея, Дяковица, Дечан, Свети Наум на Охрид, и др.[48]

Тези три примера ( богомилите, печенезите и Саръ Салтък) не са единствените, но са от най-ярките примери за по-реалната илюстрация на политическата, религиозна, социална и културна картина на Балканите и тогавашна България и илиро-албански земи преди, по време и след приключването на процеса на христианизацията.

 

 

III. Душевно състояние на българите преди тяхното покръстване

 

А. Общо духовно състояние

 

 Духовното състояние в България и в илиро-албанските земи по време на проблематизирания период е обусловено от военния, политически и икономически фактори.Римляните, готите, анжуйт, славяните, аварите, печенезите, българите и местните европейски народи са постоянно в състояние на водене на реципрочни войни и дори взаимно обезличаване.  Траките, печенезите и отчасти илирите са типичен пример за оцеляването на по-устойчивия и пригодлив към условията народ.

            Католическата и православна христианизация с течение на вековете силно се институционализира. Съпротивата на древните вярвания в резултат на унищожителната офанзива на римляните, византийците и по-късно славяните и др. все повече отслабва.[49]

            В албанските писания се натъкваме на налудничави хипотези, необосновани исторически, че албанците приемат християнството веднага (как!) след смъртта на Исус, направо от апостол Павел. Тенденциите тази лъжеистина да се представя като научна истина са неоснователни.[50]

            Христианизацията на Европа и Балканите наистина започва рано, индивидуално и нелегално, за да се интензифицира през 4 в. , да вземе връх през 9 и да приключи през 13 в. Льо Гоф твърди, че : „ Христианизацията на Русия, Украйна, и Балканите през 10,11 и 12 в. е все още отворен процес”, за да добави,че на тези територии „ езическите противопоставяния често се радикализират и се превръщат в социални въстания, докато масите се връщат към езичеството си, понеже средновековното християнство се налага от горе и с натиск”.[51]

В тази политическа, военна и икономическа конюнктура духовното и ментално състояние на народите е потиснато от различните окупатори и управляващи, в началото езичници а по-късно християни. Примерът на ислямската религия и мюсюлманити в пределите на все още непокръстената българска империя е показателен за онагледяване на духовното състояние в тези географски ширини по онова време.

 

 

Б. Ислямът и мюслюманите през предхристиянския и християнския период в средновековна България и Волжко-Камска България

 

            Не разполагаме с точни данни кога и как ислямът и мюсюлманите се установяват в пределите на средновековната българска империя (държава), която обхващаще по-голямата част от илиро-албанските земи, но е сигурно, че ислямско-мюсюлманското присъствие е видно още в 9 в., няколко декади преди покръстването на българите. Безспорно важна роля за това изиграват търговците, мисионерите, насилствените миграции и миграциите по икономически съображения и др.[52]  Сръбският ориенталист Р. Божович разглежда тази тема казвайки, че ислямското присъствие в този регион се осъществява „ посредством Византия, чрез средиземноморският басейн : „Испания (тогавашна Андалусия), фатемидският Египет и Сицилия. Посредством Унгария, или севернита граници и номадските войни на печенезите.”[53]

            Някои източници открито говорят, че в началото на 9 в. в българската империя  (държава) и съседните и територии съществуват масови мюсюлмански общности, с една висока религиозна култура, обноски  и дори градоустройствена и кулинарна култура и др. Старият хърватски историк В. Клаич казва че „ в България и съседните и земи живееха мюсюлмани.[54] историк и хърватския теолог на 19 в. Ф. Рачке твърди „ казва се, че арабите, раздавайки книги са разпространили исляма...”[55] Така също Люьо Талер в книгата си ” От фалджиите и магьосниците до модерния лекар” пише, че по това време България е препълнена с мюсюлмани и че даже веднъж българите са изгорили книгите на мюсюлманите в България.[56]

            Както споменахме, България, която по онова време обхваща освен днешна България и илиро- албанските земи[57], е пълна с мюсюлмански (сарацински) книги, но поради факта, че Франьо Рачки подчертава, че арабите са онези, които са донесли и раздали тези книги, нямаме данни на какъв език са били сарацинските книги в България. Има вероятност тези книги да са били писани на местния език, но с арабски букви[58] (като се има предвид, че кирилицата е създадена по-късно), защото това би тревожело повече българската (тогава езическа) държава[59], отколкото ако книгите са писани на арабски език – неразбираем за местното население.

            За мюсюлманите в България от първата половина на 9 в. е запазено свидетелство от първа ръка в Архива на Ватикана, глава СІІІ, известния декрет-писмо на папа св. Николай първи,  който е папа от 858-867[60] г. наименувано „ Response Nicollai  Papae ad consulata Bulgarorum, където се казва :

„Вие питате какво трябва да се прави с еретичните книги, за които свидетелствата, че се намират при вас, и които сте ги взели от сарацините. Те, разбира се, не трябва да се съхраняват, защото, както е записано в Енцикликата върху Коринас общението с лошите вреди на здравия морал. Поради това ги изгорете като вредни и еретични книги.”[61]

            От отговора на папата изпратен на Борис ясно се вижда, че българите, в частност Борис, при неговите политически авантюри и брожения му Изтока и Запада се обръща към папата и Ватикана за да се посъветва какво да прави с книгите на сарацините (мюсюлманите) след покръстването на мюсюлманите и другите местни в пределите на България. Този факт е отбелязан както от мюсюлманските източници, така и от тези на немюсюлманите.[62]

            Въпреки принудително и поголовно покръстване на мюсюлманите от онова време в България, една част от тези мюсюлмани продължават да живеят на тези територии и  около тях.[63] Присъствието на печенезите, последователите на Саръ Салтук и местните мюсюлмани е аргумент за нашето твърдение, че Исляма продължи да съществува и присъства.

            Мюсюлманският пътешественик и историк Якут ал-Хамави отбелязва, че през 922 г. 309 по арабското летоброение пратеникът на българския цар известява абасидския халиф в Багдад Ал-Муктедирбиллях за приемането на Исляма от страна на него и селейството му.[64]

            С малки разминавания в текста същата случка я срещаме и при друг известен мюсюлмански пътешественик и писател ибн Фадлан, който съобщава, че по време управлението на халифа Ал-Муктедирбиллях 295-320 907-932 г. делегиран представител от града на българите пристига за да съобщи, че царят на славяните[65] на име Вулватар ( в някои източници на име Алмас) е приел Исляма и търси някой, който ще го посвети в тази религия него и другите му подопечени. Халифът Ал-Муктедирбиллях подготвя делегация с богати дарове и ги изпраща заедно с ибн Фадлан, който носи официалното писмо на халифа.

Ибни Фадлан описва своето пътуване, но тозе текст се губи, с изключение на няколко фрагмента. Тези фрагменти руснаците ги отпечатват в Петербург през 1823 г. с оригинала на арабски и превода[66]. Той описва как българският владетел Булутвар ги посреща и нагостява и как приема името Джафер. Той, също така описва ястията, напитките им и техните традиции.[67] Един друг източник владетелят на българите Булутвар и народа му ги позиционира около Волга. Около българският град живеят племена, които се занимават с лов, а жителите му, поволжките българи като благодарят на техния владетел Алмас ( или Булутвар според други източници) приемат исляма. По молба на Алмас халифът ал-Муктадир биллях изпраща учени при приволжска България (Волжско-Камска България) за да разпространят ислямската религия. По-късно седем от тези учени ще отидат в Унгария и средна Европа за да популяризират Исляма.[68]

            Присъствието на Исляма в България (волжска), го забелязваме и в други източници – тези на православните. ПРез 896 г. 376 по арабското летоброение в Киев, Украйна пристига един пратеник за да спечели на своя страна свети Владимир, князът на Украйна и го приканва да приеме Исляма. Поради факта, че той все още бе запазил старите си славянски вярвяния, той кани мюсюлмански теолози от волжките българи да му прокламират основите на тяхната вяра (Исляма). Владимир сам взима участие в научните дискусии.[69]  Самият той описва тази случка по следния начин :” И ето, дойдоха българите казвайки приеми нашия закон (Исляма). След това дойдоха германците, които хвалеха своя закон. След тях дойдоха евреите и най-накрая дойдоха и гърците, които разкритикуваха всички вероизповедания освен своето...Моите съветници ми казаха :”Ти знаеш, о повелителю наш никой не критикува онова що е негово, а обратно, само го възхвалява. Ако искаш да се запознаеш подробно и обстойно прати свои хора да видят отблизо традициите на различните вероизповедания и да разберат как тези народи възхваляват Бога.[70] От друг извор , средновековната хроника „Повест времених лета” от 11 в. научаваме, че Владимир слeд срещата си с делегациите на различните вярвяния изпраща делегация за да посетят някои от тези държави, за да оценят тяхната вяра. След тяхното завръщане, делегатите заявяват :” Посетихме България и видяхме как се молят в своите храмове, по-точно в техните джамии...” Тези декларации те ги дават през 6495 по стария руски календар, който отговаря на 987 г. по грегорианския календар.[71]

            От всичко цитирано по горе става ясно, че в тези територии са живели масово мюсюлмани и е имало множество джамии, което е силен аргумент, че Исляма се радва на силно присъствие в Източна Европа и че тя е първа религия на местното население на по-голямата част на южна Европа, в частност на централните и източни Балкани. 

 

 

В. Покръстването на българите през Средновековието

 

            Спечелването на политическа независимост от Византия в края на 7 в. (679 г. нататък), езиковата им асимилация и изоставянето на техния език с тюркски произход, ала с приемането на славянския от славяните, по-многочислени на брой, и разширяването на българската държава във всички посоки  България я превръща във важен фактор в региона. Едновременно с това, редом с политическо-военните търкания, България започва интензивни търкания и на духовното поле, главно с Бизантия и папството, което беше характеристично и за другите народи около тях ( сърбите, македонците, румънците и руснаците) през 9-10 век. [72]

 По онова време в България властва каан Борис (852-889). Поради разногласията с Византия той решава да приеме християнството от Франките, тоест от Рим. Добре но, разбирайки за тези намерения на българския каан Византия предприема настъпление по вода и суша и принуждава Борис христианизацията да я приеме от Византия.[73] Според Г. Гастелан, Борис приема християнството през 864 г. от ръцете на византийските духовници, като постави владението си под юрисдикцията на византийския патриарх Фотий.[74]  Борис възприел името на своя кръстник - византийския василевс Михаил III. А византийския василевс Михаил III, като награда за това прехвърли на Борис управлението на северозападна Македония и южните части на Албания и лично бе кръстник  на Борис.[75]

            Б. Йелавич вижда в совалките на Борис между Византия и Рим, особено първоначалното поставяне под юрисдикцията на Рим и покъсното му анулиране като политически акт. [76]

            Въпреки цялото влияние на Византия върху Борис и политическото и военно-икономическо съдействие, коята оказваше на българите, Борис през годините 866-969 водеше претовори с папа Николай първи България да се постави под папското влияние.  Веднъж Борис възпрепятства гръцките духовници да покръстят българите , като получи обещания ат папа Николай първи, че България ще формира независима епархия и римските духовници ще ги покръстят по римския канон. Да но, на Синода от 870 г. беше решено българската диоценоза да е зависима и под администрацията на Константинопол.[77] Въпреки повторното взаимодействие на българската църква с Византия поради различни причини Църквата запази своята организация.[78] Мислим че и българските принцове повлияха на сближаването с Византия, защото се страхуваха от сближението на българите с франките.[79] Особенно когато молбата на Борис за автокефалия не срещна одобрението на папа Николай първи.[80] Това щеше да се да се постигне по времето на Симеон, през 925 г., когато той формира българската патриархия.[81] Център на новата патриархия бе Охрид, който проз 9 и 10 век представляваше голям културен и религиозен център, а по времето на цар Самуил охридската епископия обхващаше центровете Скопие, Липян и Призрен. [82]

Христианизацията на българите оказа важно влияние на целия регион, защото Византия засили още повече своите позиции на централните Балкани[83] и едновременно христианизацията послужи за интегрирането на българите и славяните[84] и за мощен отпор срещу опасностите идващи от католическия Запад. От друга страна, христианизацията на Българската империя (държава) имаше и едно важно културно значение, защото допринесе за консолидацията на славянската култура посредством създаването на писменост на този език. Така също със славянизацията на църковния елит българската църква успя да избегне силната си зависимост от Византия.[85]

            И най-накрая, христианизацията донесе на България окончателното славянизиране, което се прояви в сменянето на майчиния им език с този на славянския, донесе и държавно и етническо обединение[86] като асимилира или преследва и унищожаване на мюсюлманите и тяхната материална и духовна култура ( книги, джамии и др.) създадена в продължение на години, а и на другите народи живеещи в земите под тяхното управление.[87]

 

 

Г. Падането на средновековна България

 

 

България завладя Косово още през 850 г. и остава там до 1014-1018, когато умира цар Самуил,[88] когато бяха сдадени и последните гарнидони на Берат и калето Томор.[89] Според същия източник, България България напусна и последните албански територии до 1041 г.[90] По време на този период България се опита да засили своята власт с всичките сили , с които разполагаше, водейки войни срещу мюсюлманите, но и срещу другите по-малки етнически групи, така наречените еретици. През 1014 г. вечният и враг Византия при битката на Клейдон, под предводителството но Василий втори сложи край на българската империя ( първата българска държава) и я върна в обятията на Византия.[91] По този повод той заповяда изкарване очите на 10 000 бълтарски военопленици.[92]

 

 

Заключение

 

            Средновековната българска империя е тясно свързана с исляма и мюсюлманите. Присъствието на мюсюлманите в българската империя (държава), в която влизат и илиро-албанските земи е аргументирано както от ватикавските извори, така също от византийските и арабските. Писмото на папа Николай първи в което си обръща към каан Борис за масите, които трябва да се предприемат срещу мюсюлманите и техните културни и духовни   - книгите им, е най-силният довод, че кръстоносните походи срещу мюсюлманите и инквизицията е резултат от нетолерантното отношение на юдео-християните е византо-римците относно чуждите ценности.

            Това е едно научно задължение за различните изследователи ( историци, археолози и др.) да изследват историята не селекционирайки определени теми подсказани от политическата и идеологичаска конюнктура, като я анализират в нейната цялост. Исляма и мюсюлманите са реалитет за няколко века през Средновековието на южните Балкани, в това число и албанските земи устоявайки на насилието на  войските и езическите и християнски вярвания.

 

 

Преведе: Мазлум Хорозов

 



[1] Подобна периодизация отговаря на езическо-християнската европейска традиция и според нас е погрешна. Виж Мухаммед Умхазун, дирасат ет-тарихил исламия, Рияд, пръво издание, 1416

[2] Мухаммед Хаджияхич и други, Исляма и християнството в Босна и Херцеговина, Сараево, 2977, стр. 20 и от автора на статията Исляма на Балканите преди 15 в., второ издание, призрен, 2000 г.

[3] Мария Джуканович, с група автори, Световна история и литература, 1 т., приштина, 1989, стр. 190-191

[4] През последните години темата е разглеждана само бегло от нас  и другите, и не е изпълнила и елементарните нужди на науката

[5] Г. Острогорски, История на Византийската Империяь Тирана, 1997, стр. 83

[6] Ноел Малколм, Косово една малка история, второ изд., Прищина-Тирана, 2001, стр. 23

[7] Runciman, Bulgarian Empire, стр. 93, по Н. Малколм, цитат от стр 377, подлистника

[8] Енциклопедия Британика, LTD, т. 4, стр 359

[9] Абдуррахман Хукич, Арабите и Исляма в Европь, Гласник ВИС-а, Сараево, бр. 4-6, 1961, стр. 152

[10] Мехмет Ханджич, Теме из опце и културне историйе, т- 2, Сараево, 1999, стр. 100, виж Якут, Муджем-ул булдан, 1, стр. 379 и 2, стр 379 Кайро, 1907

[11] Н. Малколм, оп. Цит., стр. 23

[12]  Роберт Д`Ангели Енигма от Пелазгите до албанците, Тирана, 1988, стр.237.

[13] Блерим Чела, Албанците през вековете, Тирана, 20001, стр. 115

[14] Според : Б. Чела, стр. 115.

[15]Б. Чела, оп. Цит., стр. 116.

[16] Ф. Дворник, Славяните, Византия и Рим през 9 век, 1926, Неритан Цека , Илирите, тирана 2001, стр.277

[17]  Хансрук Фромер, Илирите, Карлсруе, 1988

[18]  Енциклопедия Британика, т. 4 , стр. 359

[19] Н. Малколм, оп. Цит., стр. 377~ Барбара Йелавич, История на Балканите, т.1, Тирана, 1999, стр. 28

[20] Г. Острогорски, оп. Цит., стр. 83

[21] За тези два народа има достатъчно данни, че са сред първите народи на балканския п-в, Б. Йелавич, стр. 17

[22] Б. Чела, стр. 117

[23] Б. Чела стр. 117

[24] Неритан Цека, Илирите, Тирана, 2001, стр. 275

[25] Също там, стр. 300-301

[26] Г. Острогорски същия извор, стр. 83

[27] За войните на българите и унгарците с руси, печенези и кумани виж Енциклопедия Британика, т. 5 стр.359

[28] Раде Божович, Арабите в народните песни и сръпско-хърватския език,, Белград, 1977 стр. 176

[29] Хансьорг Фромер, Илирите, стр 173 ; Свети Зефи Исляма и албанците през вековете, Призрен, 2000, стр. 47

[30] Н.Малколм, стр. 27

[31] Група от автори, История на албанския етнос, т. 1 , пето издание, Прищина 1979, стр. 150-151

[32] Драган Ташковски, За македонския етнос, Скопие, 1975, стр. 36 и 96

[33] Петрика Сънджили, История на албанската нация ( 395-1875), Тирана, 1999, стр. 78

[34] Д. Ташковски, стр.22

[35] Хансйорг Фромен, стр. 173

[36] В средновековна България освен християни живеят и евреи и мюсюлмани. Също така има и секти на богомилите, бабуните, патаринците, катарите, албигойци и другите, които се разпростираха от Армения до южна Франция. Г. Острогорски, стр. 182, Вйекослав Клаич, История на Босна до падането на кралството, Загреб, 1882, стр. 347

[37] Г. Острогорски, същият извор, стр. 182

[38] Свети Зефи, Исляма и албанците през вековете, призрен, 2000, стр. 93.

[39]В. Клаич, същият извор, стр. 347

[40] В. Клаич, стр. 347, Сюляга Салиагич, За босненско-херцеговинските мюсюлмани в югословенското мюфтийство, Баня Лука, 1940, стр. 9 ;Св. Зефи, стр. 93

[41] Виж горния извор

[42] Група автори, Относно разпространението на исляма сред албанците, второ издание, Призрен, 2001.

[43] Т. Арнолд, История на Исляма, Сараево, 1990, Н. Ибрахими, Исляма в илиро-албанските земи през вековете, трето издание, Прищина, 2000.

[44]. Обстойно за печенегите: Н. Ибрахими, Произход и населяване на печенегите в илиро-албанските земи и на Балканите и тяхната роля за разпространяването на Исляма на Балканите, Едуката Исляме, н. 652001, Прищина, стр. 57-76.

[45] Раде Божкович, същия, стр. 183 и др. ; Мухаммед Хаджияхич, Ислям и мюсюлмани, стр. 26

[46] Кемал Х. Карпат, Граждански права на мюсюлманина на Балканите, във : Мюслюманите на Балканите- източен въпрос в 20 в., Тузла, 2001, стр. 96; Скендер Ризай, Албанците и сърбите в Косово, Прищина, 1991, стр. 49  Г.§ Ж. Тестас, Инквизиция, Загреб, 1982, стр. 8

[47] Халил Иналджик, Османска империя – 1300 – 1600, Скопие, 1995, стр. 269-270

48 Виж по-обстойно Н. Ибрахими, Саръ Салтък и неговата роля за разпространението на Исляма в илиро-албанските земи и Балканите преди 14 в. Едуката исляме, тримесечник, бр. 662002, стр. 115-131

49 Насер Фери, Латроните - съпротивителни движения срещу романизацията, в-к Буйку (земеделец) от 23.11.1996, Прищина, стр. 13; Н. Ибрахими, Исляма в илиро-албанските земи през вековете, стр. 179-216.

50 Н. Ибрахими, Исляма в илиро-албанските земи през вековете, стр. 179-216

51 Ж. Льо Гоф, Цивилизация на средновековния Запад, Тирана, 1997, стр. 182-183

 

 

[52] Н. Ибрахими, Исляма на Балканите преди 15 в., второ издание, Призрен, 2000, стр. 17-37, 43-77

[53] Р. Божович, стр. 176

[54] В. Клаич, същия извор, стр.347

[55] Франьо Рачки, Богомилите и патарените, стр. 350, по: Мехмет Ханджич,, Ислямизацията на Босна и Херцеговина и произхода на босненско-хърватските мюсюлмани, Сараево, 1940, стр. 13

[56] Ф. Рацки, същият извор, стр. 350, Виж Мустафа Спахич, История на Исляма,4, Сараево, 2000, стр. 136

[57] Шабан Демирай, Балканско езикознание, Скопие, 1994, стр. 194; Мухамет Търнава, Населението на Косово през вековете 14 -16, Прищина, 1995, стр. 20

[58] Това не е невъзможно с оглед на факта, че и приелите Исляма поляци през 13 в. използваха арабските букви и за майчиния им полски език, както по-късно и боснанците и албанците използват адаптирана арабска азбука.

А. Хукич, Арабите и Исляма в Европа, Гласник ВИС-а, Сараево, н. 7-9, 1961, стр. 280

[59]  Мухамед Хаджияхич, Исляма и мюсюлманите, стр. 22

[60] Зеф Мирдита, Християнизацията сред албанците, Призрен-Загреб, 1998, стр. 438

[61] Цитата на оригинала и превода са по : Мухамед Хаджияхич, Исляма и мюсюлманите, същият извор, стр. 22

[62] Енциклопедия на живите религии, Белград, 1990, стр. 132; Жорж Кастелан, История на Балканите, Тирана, стр. 39-40; Зори Чириази, Христианизация на Албания, Тирана, 2000, стр. 55

[63] Има мнения, че една част от поволжките българи останаха в България, но друга част мигрира, особенно около 1238 г., когато напускат земите си пред вълнообразната експанзия на Чингиз хан. Една група от тях се настаняват в Унгария, Финландия и в по-сигурните райони. Виж А. Хукич, нр. 4-61961 миналия цитат от автора, стр. 152 и 281

[64]Якут ел-Хамавиу, Муджем ул-булдан, Кайро, 13231906, стр. 486-487

[65] Ибн Фадлан не прави разлика между славяните и българите

[66] По : Мехмет Ханджич, Теми из общата и културна история, стр. 101

[67] Също там, стр. 101-102.

 

[68] По: Т. О. Тархани, Някои монументи от ислямската култура в Унгария, Ислямска мисъл, нр. 431982, Сараево, стр. 43

[69] М Хаджияхич, Исляма и мюсюлманите, стр. 21-22

[70] Chronique dite de Nestor, ann. 987, Париж, 1884

[71] Литературни паметници на древна Русия: 11 и началото на 12 в., стр. 123-125

[72] Според А. Гам сърбите, българите, румънците и руснаците примат византийското православие от 8 до 10 век., Андрия Гам, Библията и приятелството, Нови Сад, 1979, стр. 269

[73] М Брандт, стр. 348

[74]Жорж Кастелан, История на Балканите, Тирана, стр. 39

[75] Драган Ташковски, стр. 35-36

[76] Барбара Йелавич, История на Балканите, 1, Тирана, 1999, стр. 28

[77] Енциклопедия на живите религии, стр. 132; М Брандт, стр. 348, Енциклопедия Британика, т. 5, стр. 359

[78] Б. Йелавич, стр. 28

[79] Момир Йович, История на сърбите, Прищина, 1997, стр. 49

[80] Същия адрес

[81] Г. Кастелан, стр. 40

[82] Н. Малколм, стр. 42

[83] М. Йович, стр. 55

[84] Т. Завалани, История на Албания, второ издание, Тирана, 1998, стр. 75

[85] Хансйорк Фромер, стр. 177, Сравни Б Йелавич, стр. 28

[86] Виж Н. Малколм, стр. 28

[87] Мустафа Спахич, История на исляма, 4, стр. 136 където твърди ” въпреки големия си брой мюсюлманите са били асимилирани, покръстени и заличени”.

[88] Н. Малколм, стр. 28

[89] Неритан Цека, стр. 306

[90] Също там., стр. 307

[91] Енциклопедия Британика, ЛТД, т. 1, стр. 511

[92] The Barnes Review, Ню Йорк, Март-Април, 2000, т. 6, нр.2, по: А. Богдан, История на албанците от илирите до ислямската ера в: Универс - научно и културно списание, бр. 12001, т. 5 , стр. 360.

RSS per kategorine Lajme Shfletuesi i Kur'anit

  • RSS per kategorine Lajme